Този път нещо българско - за баланс. По желание на момичето, за което съм способна да посегна на такъв неподлежащ на превод гений като Пенчо Славейков. Наслаждавайте се на куция превод!
НЕРАЗДЕЛНИ
Стройна се Калина
вие над брегът усамотени,
кичест
Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.
Уморен,
под тях на сянка аз отбих се да почина,
и така
ми тайната си повери сама Калина -
с
шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен:
"Някога
си бях девойка аз на тоя свят лъжовен.
Грееше
ме драголюбно ясно слънце от небето,
ах, но
друго слънце мене вече грееше в сърцето!
И не
грееше туй слънце от високо, от далеко -
грееше
ме, гледаше ме от съседски двор напреко.
Гледаше
ме сутрин, вечер Иво там от бели двори
и
тъжовна аз го слушах, той да пее и говори:
"Първо
либе, първа севдо, не копней, недей се вайка,
че
каил за нас не стават моя татко, твойта майка.
Верни
думи, верна обич, има ли за тях развала?
За
сърцата що се любят и смъртта не е раздяла."
Думите
му бяха сладки - бяха мъките горчиви -
писано
било та ние да се не сбереме живи...
Привечер
веднъж се връщах с бели менци от чешмата
и
навалица заварих да се трупа от махлата,
тъкмо
пред високи порти, там на Ивовите двори, -
"Клетника
- дочух между им да се шушне и говори: -
право
се убол в сърцето - ножчето му още тамо!"
Аз
изтръпнах и изпуснах бели медници от рамо.
През
навалицата виком полетях и се промъкнах,
видях
Ива, видях кърви... и не сетих как измъкнах
остро
ножче из сърце му и в сърцето си забих го,
върху
Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го...
Нек'
сега ни се нарадват, мене майка, нему татко:
мъртви
ние пак се любим и смъртта за нас е сладка!
Не в
черковний двор зариха на любовта двете жъртви -
тамо
ровят само тия, дето истински са мъртви -
а
погребаха ни тука, на брегът край таз долина...
Той
израстна кичест Явор, а до него аз Калина; -
той ме
е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла,
За
сърцата що се любят и смъртта не е раздяла..."
Дълго
аз стоях и слушах, там под сянката унесен,
и това
що чух, изпях го в тази моя тъжна песен.
П.П.Славейков
INSEPARABLE
On
the riverbank, secluded and unbothered
there
were a maple and a viburnum entwined with each other.
It
was once while I was sitting tired in their shade
that
the viburnum itself told me about their fate
with
the voice of leaves’ quiet swishing sound :
“I
used to be a maiden on this same old dreary ground,
where
sunkissed all day long I used to run,
but
in my heart was yet another kiss, lit another sun!
And
this sun, it wasn’t shining from thousands of feet
For
it was gazing at me right across the street.
Ivo,
he was gazing at me every night and day
I
stood there sad and listened to him say:
“My
first love, my darling, don’t you wallow in despair,
so
what if our parents don’t like us as a pair?
True
vows, true feelings, they last forever,
for those who are in love no death shall
dissever.”
His
words were as sweet as bitter - the strife -
we weren’t, it seems, to be together alive…
I
was coming from the well when I saw
many,
many people gathered at his door.
I
heard when I approached them further,-
“Poor
boy – somebody murmured : -
to
drive his knife, there, right through his own heart!”
I
spilled the water, the pitcher broke apart.
I
ran, I flew past everyone ahead, covered in blood, I saw him dead…
Next
thing I know, I pulled the knife,
I
stabbed my heart, I took my life.
And
last before me was his face,
forever
bound in my embrace.
Now
let our parents be happy about this:
Even
in death we love each other, death for us was bliss!
It
was not in a graveyard where they buried us both
For
we were not truly dead, like all victims of love.
On
the riverbank they buried us, right here,
where
I grew into a viburnum and he – into the maple near.
To
my twigs he mighty branches gently tethers
for those who are in love no death dissevers.
I
sat there speechless for quite long,
but
now I told you everything in this sad song.
